Отворих очички, а чувството за обреченост го нямаше, или поне в този момент изобщо не ме споходи. След няколко минути (както всяка сутрин) се опитах да си спомня в каква поза съм заспала, и в каква съм била докато съм се събудила, но отново беше безуспешно. Помислих си, че денят ми ще бъде безсмислен и чувството на обреченост ме връхлетя бързо и безвъзвратно. Цялото ми същество се бунтуваше и отказваше да приеме всичко обичайно и целият ред, в който трябваше да премине този ден. Казах си, че се обичам и че аз съм си най- важна и станах. Можех ли да избягам, можех ли да почувствам свободата - най святото нещо за мен? Искаше ми се да избягам от себе си, искаше ми се да не мисля, защо съм толкова вглъбена в себе си и толкова замислена? Отдавна не съм тийнейджърка. Незнам какво ме подтикна в тази шантава сутрин, но наистина изгарях от желание да скъсам въображаемия синджир, който незнайно защо става все по-дебел и след време няма да мога да го скъсам. Какъв е този цикъл, в който съм попаднала? Извадих си старата раничка от гардероба и реших да си подаря този ден, реших да не пропусна още един ден от от живота си, Да, днес аз ще живея. Започнах да си представям къде ще отида и какво ще видя. Пътуването ми дава криле и една особена и неповторима еуфория. Усмихнах се...
След час стоях на бюрото си и гледах в точка, а денят си мина точно в обичайния си ред...
Синджира ставаше все по-дебел...
1 коментар:
Деси,
поздрави за ненормалното ти утро :)
С пожелания да си скъсаме синджирите
Публикуване на коментар